www.atlare.com lg70Атлари преди, по време и след Руско-Турската Война 1877 - 1878 г.

 

История на Нова Загора: Новозагорско през вековете

www.atlare.com history nova zagoraИздадена 1997 г., Никола Койчев

Както вече писах в предната публикация, оставих да представя тук информацията за Атлари в Историята на Нова Загора: Новозагорско през вековете, 1997 г., събрана от Никола Койчев.

Книгата е плод на труда на автора в продължение на 30 години. Приживе по обективни и най-вече по субективни причини книгата не е издадена. Това става възможно едва в 1997 година благодарение на Историческия музей в град Нова Загора и множество дарители.

Първо ще ви дам малко по-обща информация за някои по-драматични събития случили се в района ни, а след това ще представя подред представената интересуваща ни информация, а най-накрая има малко повече обща информация за селото ни.

Кланета и Пожари по време на Руско-Турската Война 1877 - 1878 г. в Нова Загора и целия НовоЗагорски край

Преди да започна, обаче искам да отбележа, че това е една много интересна книга, където ще намерите информация и истории, разказани от живи свиделите от преди, по време на Руско-Турската Война 1877 - 1878 година, както и след това.

Информацията е не само за град Нова Загора, но включва също така и всички прилежащи й села, както разбира се и нашето село Атлари - Жребчево. Някои неща са просто покъртителни, особено за град Нова Загора, където по време на Руско-Турската война 1877 - 1878 година, града е бил не само опожарен, но населението му изклано, изпратено на заточение в одринска Тракия, където по-късно е обесено там. Много малка част успява да предусети какво ще се случи и да се спаси от клането в града. Но подобни варварства над населението са се случили и в селата на района ни. Изключение не прави и село Атлари, което също е било опожарено заедно с църквата му.

На всички е добре позната историята на село Гюнели Махале, днешно Любенова Махала, където в църквата се е струпало населението от същото село и на още много околни села. На 14 юли 1877 г. обаче разяреният башибозук изклал 1013 души в църквата, в т.ч. 91 души от село Гюнели Махале и 921 души от околните села.

Според многократни изследвания от този период човешките загуби за района са както следва:

- в Нова Загора - убити 289,   обесени 123 - всичко   412 души

- в околията      - убити 1993, обесени  75  - всичко 2068 души

Или всичко убити и обесени ...........................  2480 души

Материалните загуби от опожаряването на селища и града са също в неимоверни високи размери:

- опожарени домове -        2695 =   51 %

- опожарени църкви  -           22 = 100 %

- опожарени други сгради - 187 = 100 %

След това наред с другите села е посочено и нашето село Атлари: "...опожарени били село Жребчево, както и църквата му"! Няма посочени официални данни за избито население. Може само да предполагаме, че населението виждайки наблужаващия башибозук е успяло да избяга в гората.

 

Атлари преди Руско-Турската Освободителна Война

Голямата Чума 1812 - 1814 г.

В миналото чумата се е появявала на няколко пъти в турската империя. Често тя се е ограничавала в малко пространство, но в някои случаи обхващала цели области.

По време на XIX ве тя се появява два пъти. По запазени данни от Д-р Иван Селимински разбираме, че Сливенско е пострадало особено през годините 1812 - 1815 година, както и през годините 1830 - 1833 година, когато загинало половината от християнското население.

Чумата, която върлувала по нашите земи в периода 1812 -1814 година е известна под името Голямото Чумаво, а тази от 1937 година Малкото Чумаво.

Тези две чумни епидемии нанесли големи поражения на Нова Загора и каазата му. Цели семейства били разделени или са се изгубили изцяло от чумата. Тези, които са успели да се спасят са избягали от селата и са живеели в гората в колиби докато премине чумната епидемия. Населението, което побягнало към планини и гори било българско. Турското население е било по-фатанично, живеело в по-мръсни условия и е отказало да напусне домовете си, поради което дава и повече жертви по време на епидемиите.

Ето какво пише за нашето село Атлари по онова време:

"Село Жребчево.

На мястото на днешната западна махала на селото, преди това да бъде заправено, съществувало село Вели кьой, което било турско. Голямата чума изморила цялото население на Вели кьой и то изчезнало.

За жертви сред Българското население в нашето село не се говори нищо. Подобно е било пожението и във всички останали околни села."

Няма данни и информация също така и за жертви по време на Малкото Чумаво по нашите земи.

Изселване в Бесарабия след Руско-Турската Война 1828 - 1829 г.

Най-бележитото и при това най-многобройното масово преселване на Българи от Турция в Бесарабия е станало след Руско-Турската Война 1828 - 1829 г.

Известието за това изселване (в Сливенско) се разгласило веднага в Ямбол, Стара Загора, Карнобат и други места, които по примера на Сливен също решили да се изселят. По този случай Д-р Иван Селимински пише:

"След войната, населението съзнавайки, че след Мира съдбата му в Турция не само не ще се подобри, но и ще бъде по-грозна, реши да напусне всичките си необезпечени в Турция имоти и да се пресели другаде, гдето завинаги да обезпечи бъдещето си. Тези, които по-напред са се преселили дори обещаха да помогнат на останали в това им начинание.

И тъй на 13 април 1830 година започна движението на керваните от всички населени места. В Айтоското поле са съсредоточени 16 565 семейства. Част от тях заминаха за Бесарабия, тия които останаха в Румъния, купиха за 286 000 гроша местността Веряска до град Плоещ, а други се завърнаха обратно в огнищата си."

Д-р Селимински участва в целия този труден двугодишен поход, изразходвайки не само лични пари, но и пренебрегвайки личния си живот.

За нашето село Атлари пише така:

"10. Село Жребчево.

Изселници има. Някои от тях след 15-20 годишно престояване, вследствие на болести, се завърнали отново в Тракия, какъвто е случаят с рода на Петър Добрев. Останалите в Бесарабия се поселили в новооснованото село Кортен (Кирютня)."

Изселване в Добруджа през 1830 г.

"Макар, че в Бесарабия и Русия на преселниците българи да са били правени разни улеснения с цел да се застоят там, още същата 1830 година някои от тях, като не могли да понесат новия климат или поради други причини, решили да се завърнат обратно. През 1833 година се завърнали и други. Голяма част от тях, ако и тракийци, при завръщането си останали в Северна България - във Варненско, Провадийско, Добричко и други места. Между тях имало и много семейства от Новозагорската кааза. Други семейства от същата кааза още при изселването си в 1830 година останали в Североизточна България, гдето заправили, каквото е например село Беш тепе, Бабадагско.
Ето що говорят данните на изследвачи и запазените спомени у селските старци.
5. Село Жребчево.
С оттеглянето на русите много фамилии се изселили в село Богдан кьой, Добричка околия, цялото почти заселено от Атларци."

Ангарията преди Освобождението

"Ангария или безплатен труд в НовоЗагорско имало още по времето на Кримската война (1853 - 1856 г.). След като турците събирали юшура (десятъка), заставяли българите да го носят на закупчиците в Сливен или Бургас безплатно.
Същите карали българите да им женат нивите безплатно. В неделя или в празник, те викали насила младежите българи на работа. Това те вършели дори до 1873 година.

НовоЗагорските турци чифликчии Шаноолу, Хаджи паша и други турци си служели с ангария. Чифликчията Кара султан от Нова Загора набил веднъж куемджи Руси Павлев от Нова Загора, защото не давал хора да поженат нивите на султана.

Ангарията била прилагана и в селата на околията. Така в село Голяма Детелина имало три чифлика. Владетелят на единия от тях Хасан ага прибирал насила от къщите им българите и ги пращал да сеят, женат, косят и превозват снопите му безплатно.

В село Съдиево, често пъти в неделно време или на празник, когато играело хорото, всички жени, които присъствували там, били отвличани насила, за да поженат нивите на чифликчиите и другите турци в селото безплатно. Това било прилагано и в други села на околията. Случаите са извънредно много. Ангарията била прилагана и в съседната СтароЗагорска околия. Веднъж, в село Черково (все още търся песента за Черковската Кория!), малко преди Освобождението, когато играело хорото, двама турци заловили всички жени, които били там и ги заставили насила да им поженат нивите безплатно.

Аграрното движение в околията засегнало не само работната земя на турците едри земевладелци, но и техните гори, пасбища и др., каквито случаи имаме с имотите на всички султани в околията."

След Освобождението ангарията в България била ликвидирана.


Защо вмъкнах този пасаж за ангарията?

Защото такъв е бил животът на народа ни по онова време, включително и в село Атлари, и защото трябва да се помни и знае, че не е било леко да се живее. Не стигали множеството данъци, които отрудения народ е плащал на турците, но е бил насила принуждаван да работи безплатно на земите им. А какво в повече и по-лошо би могло да се случи на отвлечените жени, всички можем да си представим!

Атлари след Руско-Турската Освободителна Война

След Руско-Турската Освободителна Война емиграцията на турско население от нашите земи е значителна. Голяма част от турските земи били закупени от селските общини, които отпосле поделили на малки късове за отделни членове на общината.

Най-силна била турската емиграция от Новозагорска околия между 1878 - 1884 година. Понеже Южна България според Берлинския договор до Съединението се е намирала под политическата и военна власт на султана, разпродажбата на чифлишките и други имоти е ставала до Сръбско-Българската война в 1885 година.
Така от нашенци били закупени турските имоти в селата: Червенаково - от селяни дошли от Атлари и Шивачево, и в Караново - от селяни, дошли от Атлари, Крива круша и Кортен.

В годините след войната Българското население, което преди това било прогонено в слабо плодородните земи, започнало да слиза към Тракийската низина. Така например част от Атларци са се преселили в Караново точно в този период.

В този следвоенен период НовоЗагорска околия се състои от 63 села. Имената на 15 от тях са чисто Български, а останалите 48 села носят турски имена. В това число е и нашето село Атлари, което както знаем бива преименувано в село Жребчево едва в 1906 година.

Живота и бита на Българина след Освобождението коренно се променят.

"Налице вече били дребното селскостопанско владение и дребното производство, които станали господствующа форма в селското стопанство. За да откупят земите от турците и за да обзаведат стопанството си, селяните прибягвали до заеми от лихвари с високи лихви. Те не могли навреме да върнат тези заеми и лихварите продавали земите им на безценица. Това станало причина за бързото им разоряване. Настъпила промяна и в характера на селското стопанство - от предимно натурално то се превърнало в парично-стоково. Освобождението, като сближило селото с града, издигнало нуждите на селяните. Натуралното стопанство не могло да задоволи нуждите на селяните. От друга страна, за да посрещне паричните нужди на новата държава, главно нейните данъци, селото било принудено да смени натуралното си стопанство с парично-стоково. То започнало да работи и изнася стоки на пазара. Това нанесло удар на селската задруга, която се разпаднала."

По разкази на Атларци - дядо Петър Караманов, леля Динка Господинова, баща ми Петър Цонев и Георги Георгиев, знам, че нашето село Атлари, обаче още от стари време до изселването му по-късно в 1961 година, е било много сплотено, задружно и хората са си помагали един на друг в нужда, било то за данъци, с работа или нещо друго. Може би полупланинският район, в който се е намирало селото и отдалечеността му от града е помогнало селото да съхрани у хората онези ценнности на Българина, които го карат да се чувства, че е горд Българин, нещо което днес едва ли може да срещнем у някое Българско село!

Атлари - Жребчево

Следното описание за село Атлари - Жребчево, ще предам дословно. Някои от описанията за селото ни съвпадат, някои може и да не са верни, зависи какъв е бил източника на описанието за селото ни по онова време.


"Селото е разположено по левия бряг на река Тунджа, гдето завършват южните поли на предпланината Медженика. Първоначално върху западната част на селото се е намирало турското село Вели кьой, което загинало по време на "Голямата чума" (1812-1814 г.). Тогава дошли българи скотовъдци от махалата Атларци, община Илаков рът, Еленска околия, които се занимавали с отглеждането на коне. Местността, в която отглеждали конете, отстояща 3 км североизточно от днешното село и днес носи името "Конюшника". Тия именно пастири заправили селото на днешното му място. По-късно дошли пастири-коневъдци от Копривщица, а около "Първото Московско" (1829 г.) и такива от село Гурково.

От това, че първите тук заселници, дошли от махала Атларци, се занимавали с отглеждане на коне, новозаправеното село нарекли Атлари, по-късно преименувано в село Жребчево.

Градище.

Върху десния бряг на река Тунджа срещу село Жребчево се издига куполообразна средногорска височина, най-високата част на която е опасана от градище във форма на кръг. Двете крепостни стени, разположени една в друга, затварят помежду си коридор широк 50 крачки. Материалът от крепостните стени е отнесен от жителите на село Жребчево. Останала е най-долната част от стените, очистени от всякакъв насип. Вътрешната стена е дълга 220 крачки, а външната 600 крачки. И двете стени, дебели до 2 метра, са изградени от ломен камък, пясък и вар размесена със счукани тухли. На интервали се редуват пояси от няколко реда тухли.
Върху външната стена личат ясно основите на няколко кръгли кули, а в коридора между стените - основи на постройки. А върхът на височината опасан от вътрешната стена е зает от основи на постройка.
Западно от Градището съществува брод на река Тунджа. От това място на юг води път, който след като се отдалечи на около 500 м влиза в шосето Нова Загара - Хаинбоаз.

Разтурени Селища.
1. В местността Кумлука, находяща се между река Тунджа и варджийниците.
2. В местността Гермите, на 2 км западно от селото.
3. В местността Истъпич, на километър югоизточно от селото.
4. В западната част на селото, гдето се е намирало изчезналото село Вели кьой.

Варджийници.
Днешните варджийници са от 1920 година. По-старите - от турско време, се намирали южно от калето.

Тухларници.
В югозападната част на селото, на височината на Градището, в миналото е имало тухларница. На мястото й стои запазена и днес пещ, пълна с изпечени и годни за употреба тънки тухлички.

Изселени.

В 1830 година, с руските войски заминали много семейства. След 15-20 годишно престояване, някои от тях, поради болести се завърнали, какъвто е случаят с рода на Петър Добрев. Останалите в Бесарабия се поселили в новооснованото там село Кортен (Кирютня). Други семейства на път за Бесарабия се настанили в село Богдан кьой, Добричко, цялото почти заселено с Атларци.
Поради бедната околна природа населението на селото постоянно се изселва. В най-ново време петнадесет семейства се изселили в село Червенаково, десет в село Баня, четири в село Караново, четири в село Кортен, шест в село Долно Паничерево, едно в село Оризари, две в село Сборище, три в село Шивачево и двама души в село Съдийско поле, все НовоЗагорско, а осем семейства в град Нова Загора."

 

Забележка:

Пак искам да ви обърна внимание, че съм предала този пасаж дословно, и че това описание е направено от Никола Койчев в първата половина и около средата на миналия век, така че е възможно да има различия с Историята на Иван Кузманов! Освен това в цялата книга срещнах несъответствия с имената, например, Бели кьой вместо Вели кьой, местността Меджерлик вместо Медженика (грешки, които се опитах да избегна при цитирането по-горе), името на село Атлари почти навсякъде е посочено като Жребчево, но последното име селото ни носи едва след 1906 година.

 

Тук искам да вмъкна две карти на село Кортен (Кирютня), Тараклийски район, което днес се намира на територията на Молдавия. В това село, както вече знаем са се заселили и Атларци от нашето село Атлари. Ако някой случайно познава някого от село Кортен (Кирютня) и може да влезе във връзка с него, нека да ми пиши ТУК за да направя проучване по засягащите ни въпроси.

 

Молдованските в Историята на село Жребчево

Преди да приключа тук искам да кажа, че за преселенията на Атларци и завръщането им по-късно в България говори и Иван Кузманов в Историята на село Жребчево. Ето какво казва той:

"Молдованските

Жителите на този род живеехе в северния край на селото. Те са преселени от Молдавия и от там носят фамилията си. Те идват в нашето село с много добитьк. Първоначално се установяват в село Караново, но поради липса на пасбища се заселват за постоянно в нашето село. Родоначалник на рода е Добри с двама сина."

Следват родови данни. По-горе в публикацията ми тук, в книгата на Никола Койчев, става въпрос точно за сина на Добри, Петър Добрев.

~ Мими